Фрeнският президент Саркози пръв постави въпроса за удари от въздуха по силите на Кадафи. И пръв призна „националния съвет” на бунтовниците в Бенгази. Непосредствено след Саркози и британският премиер Камерън постави силите на своята страна в служба на западните усилия да бъде обуздан и евентуално свален либийския диктатор. С други думи „сърдечната антанта” между Франция и Великобритания, водеща началото си от първите години на миналия век, сега се възражда, но се квалифицира като „скромната антанта”.

Направи впечатление, че Франция и Великобритания застанаха начело на офанзивата срещу либийския диктатор, като САЩ по принуда отстъпи водачеството на Париж и Лондон. Просто, защото президентът Обама има достатъчно грижи с войните в Афганистан и Ирак. Разбира се, и днес Франция и Великобритания трудно постигат единодействие, макар добре да разбират, че двете европейски сили от среден калибър могат да бъдат чути във Вашингтон само, ако говорят с един глас. Изглежда, че върху Франция и Великобритания още тежи сянката на провалената Суетска авантюра от 1956 година.

По онова време египетския президент Гамал Абдел Насър национализира Суетския канал. В отговор европейските сили Франция и Великобритания тръгнаха на война с Египет. За тяхно нещастие американският президент Айзенхауер публично се обяви против френско-британската акция, което доведе до падането на британския премиер Антъни Идън, а Франция впоследствие излезе от военните структури на НАТО.

И през пролетта на 2011 година в западния стан не царува автоматично единомислие. Франция безуспешно се опита да постави ЕС начело на либийската операция. Великобритания пък, настояваше за водеща роля на НАТО. В крайна сметка се породи компромис, според който НАТО координира въздушните удари срещу силите на Кадафи, но политическата насока остава в ръцете на френско-британския тандем. Впрочем, първата европейска сила – Германия се потопи в  неизживяното чувство за виновност и произлизащия от това пацифизъм на германското общество. На свой ред Турция, основна сила в НАТО, има специални интереси в арабския свят, поради което Анкара поставя под въпрос  атлантическото единство.

Либийската криза досега открои четири политически извода. Първо, отново се потвърди, че ЕС не е годен да ръководи военна операция. Второ, стана ясно колко трудно НАТО може да действа извън естествения си периметър. Трето, САЩ не могат да започнат поредна война в Либия, след Ирак и Афганистан. И четвърто, при сегашното положение САЩ естествено се въздържат да влизат в ролята на водеща световна сила в операцията в Либия и предпочитат да дадат първенството на Великобритания  и Франция.

Развоят на войната в Либия не очертава лесна победа за Запада. Очевидно бунтовниците са прекалено слаби, за да могат да свалят Кадафи, действайки под чадъра на НАТО. От друга страна, днес Западът не може да се оттегли, давайки на либийците да решат съдбата на режима в Триполи. Вече не е изключено в бункера на Кадафи да се реши неговата съдба, включително физическото му отстраняване. Но ако Западът не ескалира натиска върху режима на Кадафи, развръзката може да се отложи не със седмици и месеци, а с години.