Иран е страна обхваната от силни вътрешни противоречия. От една страна тя е теокрация – управление на висшето духовенство. И най-вече на аятолах Хаманей, който изглежда е неспособен на компромиси. Негов противник се оказа президентът Ахмадинеджат, чиято власт е неясно докъде се простира. От друга страна, силата на режима са Революционните гвардейци,  един корпус, чието ръководство превръща Иран в квазивоенна диктатура. Силни противоречия има и в лагера на аятоласите.

Реформисткият блок, в който влизат кандидатът за президент Хюсеин Мусауи и бившият президент Мохамед Хатами, също са противници на Ахмадинеджат. Лагерът на духовниците е разкъсван от вътрешни борби и противоречия. Така или иначе,  номинално, а до голяма стапен и реално, главната власт е в ръцете на аятолах Хаменей. Освен това, масовите протести в Техеран показаха, че просветените и либерално настроени иранци също са фактор,  подтискан с груба военна сила.

САЩ наложиха строги санкции на Иран, като престанаха да купуват ирански петрол – 60% от иранската икономика се дължи на петрола. ЕС, Япония и Южна Корея са на път да наложат подобни санкции като американските. Освен това се проследяват и блокират всички възможни споразумения и финансови транзакции на Техеран, което  изправя управлението в Техеран пред невъзможност да функционира изобщо. Китай и Русия обаче не са част от петролното ембарго, като Москва е главният снабдител на Иран с модерно оръжие.

Появиха се противоречиви сигнали за намерението на Техеран да блокира със сила Ормузкия пролив в Персийския залив. А последната от тези заплахи бе оттеглена от реалната власт в лицето на висш командващ републиканската гвардия. Фактически от потенциалното затваряне на Ормузкия пролив би пострадал най-много самият Иран, тъй като това е главната артерия за неговия износ и внос. Вашингтон обаче реши да не отминава току така случайната заплаха, като даде да се разбере, че блокирането на Ормузкия пролив ще бъде предизвикателство, което води до война в Персийския залив.

На този фон Иран продължава да развива своите ядрени и ракетни програми, като степента на готовност на страната да произведе ядрено оръжие, е доста оспорвана, но по всичко личи, че Техеран се е приближил до тази цел. Убийството на ядрения физик Мустафа Ахмади Рошан, ивзършено вероятно от западни тайни служби, може само косвено да затрудни Иран, доколкото той изглежда е преминал критичната точка, от която връщане назад няма.

Израелският премиер Бениамин Нетаняху излезе с хипотезата, че режимът в Техеран не се поддава на логиката на ядреното възпиране, защото теоретично е готов на самоубийство. Тази хипотеза бе подкрепена и от някои от претендентите за президент от Републиканската партия, като Нют Гингрич сравни режима в Техеран с възхода на Хитлер през 30-те години в Германия. Това определено е пресилено, но колкото до хипотезата за неподдаване на логиката на ядреното възпиране, това трябва да се има предвид. Възможно е Техеран да е готов да се подложи в даден критичен момент дори на ядрен удар от САЩ, което ще бъде цената на неговата атомна бомба.

От казаното се вижда, че Иран е икономически отслабена страна с екстремистки режим, раздиран от вътрешни противоречия и до голяма степен изпаднал в международна изолация. Не смятам, че ще е необходимо да се нанася превантивен удар върху ядрените инсталации на Иран, нито от САЩ, а още по-малко от Израел. Изглежда, че Техеран върви към вътрешна имплозия, която ще ликвидира режима на аятоласите, напълно непригоден за 21 век. Но с Техеран трябва да се действа внимателно, като постепенно се увеличава оказвания натиск. И този натиск по възможност трябва да идва от много страни.