Епохата на Студената война отмина преди 20-ина години, но нейните рецидиви са все още живи. По време на предизборната борба кандидатът за президент републиканецът Мит Ромни заяви ни повече, ни по-малко, че Русия е главният геополитически враг на Америка. По този повод руският премиер Медведев коментира пред репортери следното: „Аз се радвам, че президентът на много голяма и влиятелна държава Обама, няма да бъде човек, който смята Русия за враг номер едно. Това е смешно, това е някаква параноя”.
И наистина, въпреки установилото се от миналото мнение, че Кремъл се разбира  по-добре с републиканците, вдействителност Русия, както и останалият свят въздъхна с облекчение, когато Обама бе преизбран. Руският отговор не закъсня и Путин официално покани Обама да посети Москва през идната година.
В дневния ред на руско-американските отношения стоят редица важни въпроси: нормализация на търговията и икономическото сътрудничество, взаимодействието с високите технологии, проблемите с Грузия и Косово. Но, според мен, на първо място стои въпросът с американската противоракетна отбрана – ПРО, който е главната пречка за постигане на пробив за значително съкращаване на ракетно-ядрените арсенали на САЩ и Русия.
Тези арсенали са наследство от Студената война, те са ненужно раздути и така, или иначе подържат взаимните подозрения. А на пътя на тяхното драстично намаляване стоят три фактора. Първо, интересите на военно-промишлените комплекси на САЩ и Русия. Второ, изразходването на нови и нови милиарди за подържане и усъвършенстване на ракетно-ядрените потенциали. И трето, но най-важното, това са американските планове за ПРО.
САЩ отхвърлят досега руските възражения срещу ПРО, като твърдят, че ограниченият противоракетен щит ще защитава Запада от потенциалното ракетно нападение от страна на Иран. Но това е пълен абсурд, защото колкото и да са „рогати” иранските аятоласи, те достатъчно милеят за собствения си живот. Така че не биха нападнали дори Израел, въоръжен с ядрено оръжие, да не говорим за САЩ и Европа. В случая Америка се движи от една инерция, след като е вложила милиарди в разработването на елементите на ПРО и е постигнала технологически пробив в тази сфера.
Днешна Русия не е реплика на бившия СССР. Тя изпитва големи трудности да се приспособи към новото си място на второстепенна сила в днешния сложен и противоречив свят. Естествено е Вашингтон да не признава Русия като демократична държава, доколкото и руските избори и мощните протести на руската демократична опозиция срещу режима на Путин, и държавните медии, бълващи антиамериканизъм, не са в унисон с лансираната от Запада теза, че демокрациите никога не воювали помежду си. Президентът Путин не иска Русия да стане подвластен съюзник на САЩ. Той, както впрочем и доминиращата част от руснаците искат страната им да бъде голяма сила. Дали това е нужно на днешна Русия, дали не е инерция от времето на СССР, остава открит въпрос.
Да погледнем към въпросите за Сирия и Иран, които днес са ултраактуални. Руското вето върху проекторезолюциите на Съвета за сигурност за Сирия, е напомняне на Запада и света, че с Русия все пак трябва да се съобразяват. Така стои и ветото върху същия проектодокумент от страна на изгряващата суперсила Китай.
Едно по-близко и открито сътрудничество между Вашингтон и Москва, както и между Вашингтон и Пекин може в крайна сметка да доведе до общи позиции на трите водещи държави за Сирия. Наред с това, САЩ не бива да преувеличават заплахата от иранска атомна бомба, защото по същество тя единствено би послужила на Техеран за повдигане на неговия статут и за признаване на важната му роля в Близкия Изток. Нито Москва, нито Пекин подкрепят тази амбиция на Техеран, но такива са днешните обективни факти. Ако искаме да живеем в един по-равноправен, по-непротиворечив свят, много ще зависи от политиката на президента Обама и неговата визита в Москва. Естествено, че американската опозиция от лагера на републиканците ще обвинят Обама в мекушавост и политика на отстъпки пред Русия и Китай. Но САЩ са номер едно на световната шахматна дъска, което обаче не означава налагане на американска хегемония. Вашингтон трябва да погледне напред към света на близкото бъдеще, където най-вероятно Китай ще доминира икономически и политически. Това едва ли би се понравило на Русия, с нейните отколешни опасения от китайска експанзия. В резултат на това в недалечното бъдеще може да се окаже, че Вашингтон и Москва ще се озоват със сходни позиции в усилията си за балансиране на суперсилата Китай.