Изминаха 5 години от финансово-икономическата криза, която нанесе тежки поражения на икономиката на САЩ. Безработицата упорито стои над 7,7%, но на практика положението е доста по-лошо, защото милиони резработни се отказаха от търсенето на работа. Тази безработица се задържа на високо ниво, невиждано от времето на Голямата депресия. За младите, които сега стъпват на трудовия пазар, ситуацията е катастрофална. Последствията от много високата безработица се отразяват било на младежите, било на тези, които дълго време са останали без работа. Тя се отразява не само на техните мизерни доходи, но и на семействата им, което лишава икономиката на Америка от продуктивна работна сила и от прилични доходи.
Вашингтон обаче заема изчаквателна позиция по въпроса. Федералната помощ е станала нещо като „тънка струйка”, така че ако не се стигне до споразумение в Конгреса,  ще настъпи тежък негативен обрат, тъй като автоматично ще влезе в сила намалението на държавните разходи.
Както посочва нобелистът Пол Крюгман, ще се задействат всички съгласувани по-рано намаления на разходите. Републиканската партия, която търси пробив в политиката на демократите, заплашва да повтори миналогодишното противопоставяне. Нещо повече, властите в отделните щати нямат право да подържат продължително време дефицит. Затова щатските власти орязват помощите за безработните и рязко съкращават програмите за инвестиции, насочени към бедещето. Тъй като лихвените проценти са паднали почти до дъното, обикновените мерки като евтините кредити не вършат работа. При това положение само нарастването на държавните разходи трябва да изиграе решаващата роля за увеличение на извънредно слабото потребителско търсене, като това е единственият изход. Пол Крюгмен твърди, че опитът от миналото е показал как трябва да се действа при такава тежка ситуация, увеличаване на държавните разходи, докато икономиката не се възстанови, както и държавна помощ за бюджетите на отделните щати и намаление на ипотечната задлъжнялост.
В ранната фаза на глобалната криза Крюгман критикуваше фалшивата теза, съчинена от икономически ястреби, че борбата с дефицита ще върне доверието на инвеститорите. Според тази теза, ефективните мерки срещу бюджетния дефицит ще върнат доверието на инвеститорите и по този начин ще стимулират растежа на икономиката.
Крюгман критикува представите на инвеститорите, протестиращи срещу кредитно-паричната политика на Вашингтон,  чийто рупор е Уолсрийт Джърнал. Той посочва, че инвеститорите ще настояват за повдигане на лихвите, ако САЩ не намалят решително и бързо държавния дефицит. Но най-острата критика на Крюгман е срещу тези, които прогнозират, че политиката на икономически растеж ще доведе до критично ниво на инфлацията. Няколко години по-късно тези отдавнашни твърдения на Крюгман се потвърждават от практиката. Дефицитът на САЩ остава на високо равнище, което се обяснява с икономическия спад. Не се случи рязък скок на лихвения процент, както и не се реализираха прогнозите за астрономически висока инфлация.
Главната причина за кризата на Америка, според Крюгман, е намаляването на инвестициите и безработицата в различните сектори. Той твърди, че няма никакви доказателства за твърденията на консерваторите за растяща инфлация, за нервност на бизнеса, поради неопределеност на нормативно-регулиращата практика и рязкото влошаване на качеството на амриканската работна сила. Очевдно с анализа на Крюгман не са съгласни тези, които определят икономическата политика на САЩ. Крюгман дълбоко съжалява, че икономическия и политическият елит на Америка все повече се отдалечава от нуждите и грижите на обикновените американци.
Към критиката на Крюгман се присъединява и друг американски нобелист Джоузеф Стиглиц. Той настоява, че огромната и все по-разширяваща се пропаст между най-богатите и останалите 99% от населението, е определящата характеристика за болната амриканска икономика. Стиглиц изтъква, че Америка е най-богатата държава в света, но нейното ниво на бедност е по-високо, отколкото в другите развити държави. Същевременно, според Стиглиц, степента на социалната мобилност в САЩ е по-ниска от колкото другите богати държави. Според него американският икономически и социален модел е направо чудовищен. Американците изхвърлят в атмосферата въглероден диоксид много повече от другите страни и харчат значително повече вода на глава от населението. В същото време, посочва Стиглиц, десетки милиони американци нямат здравна застраховка, като нивото на тяхното медицинско обслужване е в най-добрия случай повече от посредствено.
Според Стиглиц, американският пазарен модел е подкопан, а икономиката на САЩ се разорява от икономическите предимства, раработени на политическа основа. Стиглиц визира този американски феномен, който е известен като „гонитба на печалба”. Той изтъква безбройните данъчни и други отстъпки, улесняващи компаниите в енергетиката и агробизнеса, имайки предвид икономическата печалба, която е много по-висока от нормалната пазарна печалба.
Наред с това, Стиглиц изтъква, че гонитбата на печалба, която е станала бич за американската икономика, приема все по-изтънчени и завоалирани форми.
Американската политика е претърпяла през последните години голяма промяна и то не в положителна посока. Това, което Крюгман и Стиглиц изтъкват е нарастващото влияние на големия бизнес за сметка на отслабващото влияние на профсъюзите. Причината за това се корени преди всичко в огромните пари, които бизнесът налива в политическата система на САЩ и то по все-по изкусни начини.