Известна е древната максима, че за мъртвите се говори „добро или нищо”. Но за големите политици и държавници това не е в сила. Така или иначе, в световния печат и медии се изливат хвалебствия за Маргарет Тачър и нейната вътрешна и външна политика. Тя смаза корумпираното профсъюзно движение в Обединеното кралство, в общи линии се справи със северноирландската криза. И най-важното, Тачър стана толкова близък съюзник на САЩ, че по нейното време гласеше мотото „Might is right” – Силата е права. Последствията от нейните вътрешни реформи си остават доста спорни. Тя завари Великобритания в истински батак, от който с много усилия и воля, успя да измъкне страната. При нейния наследник Тони Блеър, Великобритания излезе от кризата и премина през период на относително възстановяване и може да се каже дори благоденствие.
Но защо бе необходим такъв дълъг период, за да се почувстват резултатите от нейната икономическа политика? Не е ли това същото като да се твърди, че успехите на Рейгън в икономиката са дали резултат, чак при Бил Клинтън?
Несъмнено, тачеризмът в икономиката има своите добри и не толкова добри последствия. Масовото раздържавяване на икономиката е напълно в тон с кредото на британските тори. То съвпадна по време със засилването на позициите на Лонското сити, като един от двата центъра на световните финанси. По същото време, Рейгън освободи от голяма част от данъците американския бизнес, което десетина години след това, като следствие или съвпадение, направи американската икономика по-конкурентоспособна. В същото време, японското икономическо чудо се препъна в лошите финанси на изкуствено стимулирания експорт.
Но да се върнем към желязната лейди. Някои я сравняват по постижения и заслуги с Уинстън Чърчил. Не знам какво биха казали във връзка с това, хората от индустриалната Северна Англия. Някои там дори пият шампанско по повод смъртта на Тачър.
Няма спор, че Маргарет Тачър бе една ярка, високоинтелигентна и със силен характер личност, която остави своя отпечатък, както върху Обединеното кралство, така и върху световната политика.
Сега редица автори се надпреварват да подчертават, че Маргарет Тачър е открила бившия съветски лидер Михаил Гурбачов и е убедила политическия си приятел Роналд Рейгън, че с новия съветски ръководител може да се работи. И действително, в немалка степен тя поощряваше „гласността и преустройството” на Горбачов във бившия Съветски съюз. Но цената на Горбачовите реформи, бе ускоряването на разпадането на бившия СССР. Образно казано, Горбачов се опита да открехне вратата, но вътрешното налягане бе толкова силно, че с трясък отвори дверите и сложи край на съветския комунизъм.
Всъщност това беше и главната цел на тандема Тачър-Рейгън. От друга страна, желязната лейди бе против обединението на двете Германии, след падането на Берлинската стена. В това отношение такъв британски патриот като Маргарет Тачър, в много голяма степен се оказа права – днес Германия доминира Европа, а Великобритания е в относителна изолация и свири втора цигулка.
Не знам, какво дълбоко в себе си чувстват британските политици отдясно и отляво, но според мен в Тачър имаше уклон към полуавторитарно управление. Неслучайно, се наложи един своего рода заговор във върха на нейната консервативна партия, който успя да я свали от власт. Кой крив и кой прав ще може да каже след време справедливата история. Напълно безмислени бяха опитите за омаскаряване на желязната лейди – една любима тема на медиите в бившия комунистически лагер. Вече съвсем друг е въпросът – какво спечели и какво загуби светът от разпадането на СССР и на неговите сателити от комунистическия блок. Сега неговото място зае комунистически Китай, който се опитва да съчетае еднопартийната авторитарна власт с пазарната икономика. Какво ще излезе от този експеримент, със сигурност, никой не може да предвиди.
И така, напусна ни една ярка, високоинтелигентна и с много силен характер Маргарет Тачър, издигнала се на върха от низините на британското общество. Едни британци ще скърбят по нейната смърт, макар и на 87 години, а други пък обратно – ще пият шампанско. Може би последно само историята след време ще си каже тежката дума.