Външната политика на Вашингтон и конкретно на Белия дом, по отношение на днешна Русия, се характеризира с постепенна загуба на интерес и се ограничава до търсенето на съдействие от Москва за решаване на кризите с Иран, Сирия и Северна Корея. Не трябва да се изпуска от внимание и предоставянето от Москва на коридор за снабдяване на американския контингент в Афганистан. Освен това, президентът Обама не се е отказал от утопичната идея за създаване на безядрен свят – според мен идея наистина утопична, но явяваща се като вектор в руско-американските договори за съкращаване на ракетно-ядрените арсенали на САЩ и Русия. Тези фактори определиха и ще определят по-нататък взаимното намаляване на американските и руските ракетно-ядрени сили.
Но подходът на президентът Обама към Москва е подложен на критика отвъд Атлантика, като слаба и наивна политика. Защото в периода след 90-те години, САЩ успяха да се наложат в Източна Европа и постсъветското пространство, като изнесоха предните позиции на НАТО до Прибалтика. Същевременно Вашингтон установи определено влияние и в Кавказ и Централна Азия. Трудно е да се прецени, до каква степен това е израз на геополитическите интереси на САЩ и от друга страна – олицетворение на американските глобални ценности. Защото политиката на САЩ след края на Студената война е раздвоена между либералните ценности и геополитическите интереси.
Но да се върнем за момент към историята на Съединените щати, която разкрива корените на тази двузначност в поведението на им на световната сцена. Самото създаване на САЩ, като общност и държава, възниква на базата на идеите на Просвещението, изразени от Томас Джеферсън, Бенджамин Франклин и Томас Пейн. Още от самото си зараждане, Америка си създава самочувствието за идейно и морално превъзходство и издига парадигмата – „Америка за американците”. Но след намесата си в Първата и Втората световна война, интересите на САЩ, конкретно в Европа, започват да си казват тежката дума. По същото време, СССР се превръща в могъща сила, като си осигурява контрол почти над половината Европа. Това е периодът от 40-те до 80-те години, епохата на Студената война и на взаимното ядрено възспиране между САЩ и СССР. След края на Студената война, с нейните ясно откроени противопоставяния в глобален мащаб, СССР се разпадна, както се разпадна и Варшавския договор. В същото време, НАТО остава и постепенно настъпва на Изток. По една инерция и поради отслабването на Русия, като наследница на СССР, САЩ се опитват да установят световна хегемония и да насочват хода на събитията в своя доскорошен противник. С времето обаче, става ясно, че това е контрапродуктивно и президентът Обама сложи началото на презареждането на руско-американските отношения.
Студената война бе глобална конфронтация между т.нар Свободен свят и света на комунизма. През този половинвековен период се наблюдаваше почти пълно взаимно проникване и покритие на идеологията и геополитиката, както и ясно очертана линия на противопоставяне. В периода последвал края на Студената война обаче, тези ясни граници се размиха, световната политика и глобалното противопоставяне бяха заменени от относителното изолиране на Русия, съпроводено от една смесица на политика за американско въздействие върху Русия и постепенното й изправяне на крака.
Според мен, не подлежи на съмнение, че опитите на САЩ да се намесват във вътрешните работи на Русия е главната причина за вътрешната подкрепа на авторитарния режим на Путин и за антиамериканизма на мнозинството руснаци. Това не е само носталгия по загубения статут на суперсила, но и автентична съпротива срещу американското проникване.
Сега на световната сцена излиза нова световна сила, в лицето на Китай, като САЩ все повече виждат в негово лице своя нов главен противник. За целта те се завръщат в Азия и се стремят да попречат на потенциалното възраждане на руско-китайския алианс, който би представлявал своеобразен контрабаланс на САЩ.
За Москва не е лесно да намери своето ново място в триъгълника Вашингтон-Москва-Пекин. На този етап в Русия има сериозни опасения от китайска доминация, застрашаваща руския Далечен Изток и азиатско пространство. Затова пред Москва се оформя трудна дилема – дали да се сближава с Пекин или с Вашингтон и Евросъюза.
Поради огромната си територия, наред с ролята на световен енергиен източник, Русия ще продължи да бъде важен фактор в новия период на световната политика. Това как Москва ще лавира между двата гиганта – САЩ и Китай, ще зависи от собствената руска оценка за нейния сегашен потенциал. И също така, ще зависи и от това, дали Вашингтон ще спре да се намесва под един или друг прелог, с една или друга идеологема, във вътрешните работи на своя бивш и настоящ главен противник.