До няколко години Китай ще настигне САЩ по БВП и ще се превърне в икономическата сила номер едно в света. Същевременно, той изгражда с бързи темпове въоръжените си сили, така че те да съответстват на неговата водеща икономическа позиция. Затова Пекин рязко увеличава военния си бюджет, който официално е 89 млрд. долара и е вторият по големина след американския. Според западните специалисти, реалните разходи на Китай за военни цели са между три и осем пъти по-големи от официално обявените. В източна посока, претенциите на Китай са почти до средата на Тихия океан. В северозападна посока пък, китайците насочват стремежите си по някогашния „път на коприната”, който минава през Централна Азия и стига до Близкия изток.
Китай вече се превърна във фабриката на света, подобно на някогашната световна роля на Великобритания. Разбира се, китайската икономика има уязвими места, като изключително слабото вътрешно потребление и концентрацията на промишлеността в източните крайбрежни региони.
На първо място, Китай иска да създаде военен флот, главно с атомни подводници и военно-въздушни сили, което да му осигури контрол над Южнокитайско море, като постепенно се опитва да изтласка САЩ от това море и да установи свой контрол над него. Естествено, Съединените щати имат огромно превъзходство в този регион, благодарение на мощната си флота от самолетоносачи. Но не е тайна, че Вашингтон не би искал да се сблъска чрез своите военоморски сили с китайците в един толкова отдалечен от американските брегове регион, още повече предвид постепенната промяна на баланса на силите. За разлика от САЩ, китайската външна политика се ръководи егоистично само от собствения интерес. Затова китайските военослужещи не загиват подобно на американските по територията на Афганистан, нито се опитват да поддържат мира в региони, като Близкия изток и Балканите.
Редица американски политици и анализатори, неслучайно си задават въпроса: може ли нещо да се направи, за да бъде попречено на възхода на Китай? Изводите и прогнозите в това отношение не са оптимистични за Запада. Защото, докато Западът има социално и пенсионно осигуряване, което до голяма степен изсмуква ресурсите му, то в Поднебесната империя, с нейната експортно-ориентарана икономика, няма здравно-осигурителна и пенсионна система. С това, впрочем, се обяснява и китайската спестовност на „бели пари за черни дни”. За сметка на това, Пекин разполага с огромни свободни средства, които се насочват, както към индустрията, така и към стратегията на Пекин за разрастване на външните си интереси и влияние.
Ще подчертая, че всички прогнози за китайското настъпление по света, неизбежно са спекулативни. Но нека отбележа няколко фактора, които са в подкрепа на тезата за евентуалните стремежи на Китай да се наложи в световен мащаб. Първо, наблюдава се засилваща се неспособност на Съединените щати, които са главната пречка пред китайската експанзия, да упражняват контрол като досегашен световен хегемон. Второ, именно през най-новия период в международните отношения се засилва укрепването на японските сили за самоотбрана. Трето, ставаме свидетели на едно сближаване между Япония и Русия, което може да се обясни с китайската заплаха. И четвърто, международната политика не търпи вакуум, така че явното отстъпление на САЩ, като основен фактор в НАТО или като позиция в ислямския свят, отваря възможността за настъпление на Пекин.
Исторически, в продължение на векове, Китай е бил най-голямата икономическа сила в света до разгръщането на индустриалната революция на Запада през 18-ти и 19-ти век. Така че, не бива да се изненадваме от предстоящото икономическо първенство на Китай.
По времето на Мао, Китай преживя две изключително тежки сътресения: Големия скок и Културната революция. Но след Мао, под ръководството на Дън, Китай започна внушителното си икономическо развитие, което по-късно се превърна в китайския държавен капитализъм. Но в тази кратка ретроспекция трябва да изтъкна, че единствената сфера, останала незасегната от тектоничните трусове, бе ракетно ядрената сфера. С други думи, въпреки гротескната пропаганда, която представяше САЩ и Запада, като „книжни тигри”, стратегията на Пекин и тогава се е базирала на реалните императиви на ядреното възспиране.
С тези аргументи не искам да внушавам, че на хоризонта се надига китайска опасност, но не бива да се изпуска от внимание огромното влияние, което Пекин може да упражнява върху света в период на относително отслабване на САЩ и Запада и на изместване на центъра на икономическата мощ от Атлантическия океан към Азиатско-тихоокеанския регион, където Китай се стреми да наложи хегемонията си.
Така или иначе, световното влияние на Китай се засилва, като се увеличава вероятността от война в Тихия океан. В този ред на мисли, не мога да пропусна да отбележа напрежението на Корейския полуостров, както и сблъсъка на претенциите за контрол върху безлюдните тихоокеански острови между Пекин и Токио. В случая със Северна Корея е ясно, че Китай не поддържа Пхенян от силни симпатии към тоталитарния му режим, но Китай няма да допусне обединението на двете Кореи под американско покровителство. Защото Китай разглежда Корейския полуостров, като буфер срещу военната мощ на САЩ. Колкото до кръстосването на шпаги между Пекин и Токио, това е реална предпоставка за военен конфликт между Китай и Япония в близко или далечно бъдеще. А такъв военен конфликт неминуемо ще въвлече САЩ по силата на американо-японския договор за отбрана. Казано накратко, войната в Тихия океан е напълно реална заплаха.
