Събитията от края на 1989 г. изненадаха всички. Изненадаха хората в Източна Европа, комунистическите ръководители на източноевропейските страни, както и политиците и държавниците на Запада. Събитията се развиха с невероятна бързина, без да има ясна представа накъде се върви. В статията си “Краят на Съветския блок” американският анализатор Чарлз Гати прави обзор на революциите в Източния блок, като посочва, че коренната промяна в Източна Европа бе предизвикана от радикалния завой на Михаил Горбачов с неговата парадигма за гласност и преустройство.
Горбачов нямаше никакво намерение или очакване за разпадане на Съветския блок (СИВ и Варшавския договор), но той разбираше, че е настъпил историческият момент за слагане край на монопола на компартиите в Източна Европа и за възстановяване на политическата и икономическа независимост на социалистическите страни от региона.
Има всички основания да се смята, че по този начин Горбачов е искал да измъкне социалистическия лагер от застоя на Брежневата ера и да реформира тоталитарните режими. Тогавашният съветски лидер смяташе да открехне вратата на страните от съветския блок, но вътрешното налягане се оказа толкова силно, че вратата се отвори до край с трясък.
Най-важното обаче, бе декларираната от Горбачов радикално нова позиция, че съветските танкове повече няма да бъдат изпращани в Берлин, Будапеща и Прага, както при предишните интервенции в ГДР през 1953 г., Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. Това се мислеше от Кремъл, като гаранция за независимостта на източноевропейските социалистически държави и като укрепване на солидарността в рамките на Варшавския договор и Съветът за икономическа взаимопомощ – СИВ. Но както ни учи поговорката “каква я мислихме, каква стана”, едно са намеренията, съвсем друго са реалностите. Неслучайно съществува древна сентенция “пътят към ада е постлан с добри намерения”.
Съборена бе Берлинската стена и бе сложено началото на обединението на Германия при канцлерството на Хелмут Кол. В Полша, известна със своята русофобия, Лех Валенса поведе профсъюза “Солидарност” към демонтиране на самата социалистическа система. Това се повтори и в другите бивши страни от Съветския блок. В България се очакваше да бъде свален от власт управлявалия 37 години Тодор Живков. В съседна Румъния гневът срещу подтисническия режим бе толкова голям, че се наложи импровизиран военен псевдо-съд да изпрати на смърт Николае Чаушеску и влиятелната му злокобна съпруга Елена Чаушеску.
Както посочва Чарлз Гати решаващо в тези събития не бе избухналата вълна от народно недоволство, а радикалната промяна на съветската външна политика, конкретно спрямо региона на Източна Европа. И това безспорно беше така. В България, след новия курс на Горбачов, първоначално започнаха плахите стъпки на неголеми движения на еколозите, но свалянето на Живков спонтанно отключи протеста, който прерастна в масова мирна опозиция срещу монопола върху властта на българската компартия и с искания за демокрация и свобода на словото. Впоследствие обаче, властта бе овладяна от върхушката на СДС, под шапката на който се бяха приютили идеологически дълбоко разделени граждански обединения, както и възкръснали партии от далечното минало – демократи, радикали, земеделци и неизбежните опортюнисти. Логично, с времето СДС започна да губи широката си подкрепа, но успя да даде старт на прехода към западния модел.
Но възкръсналите стари партии бързо се стопиха и на арената останаха СДС и социалистическата партия, като впоследствие СДС започна все повече да губи опората си и първоначално бе изместен от царската партия – НДСВ, а по-късно от ГЕРБ.
Централизираната политическа и икономическа система бяха сравнително бързо демонтирани, частната собственост бе възстановена и обявена за неприкосновена, гигантските промишлени предприятия на социализма бяха разформировани и техните части – продадени на безценица на повратливи “предприемачи”.
Външната политика на България, както и на другите държави от Източна Европа бе преориентирана към САЩ, НАТО и Европейския съюз. В самата Русия пък, за известно време начело застана алкохолизираният Борис Елцин, който спешно доведе до разпадането на Съветския съюз и от тази слаба позиция се опита да се договори със Запада. Но какво се получи? НАТО създадено, като противотежест на бившия СССР се разшири на Изток, през Балтика до границите на самата Русия. Източноевропейските страни се втурнаха да стават членове на НАТО, а по-късно и на ЕС, който по онова време изглеждаше привлекателна алтернатива на разпадналия се СИВ.
Разбира се, с изключение на бившата ГДР, погълната от Западна Германия, останалите бивши соцстрани се оказаха в тежко положение. Полша донякъде стъпи на крака, в Унгария на власт дойдоха десни партии, но както можеше да се очаква в най-трудно положение се оказаха България и Румъния. Техният стадарт на живот чувствително спадна, а политическата им върхушка бързо се корумпира, като обществото се разслои на богати, бедни и някаква уж средна класа.
Така или иначе, Източна Европа, както и останалия свят, се добра до глобалната икономическа депресия от 2007 г., която попари надеждите на мнозинството за западен стандарт на живота и за либерална демокрация. Навремето, Уинстън Чърчил бе казал, че демокрацията е най-лошата форма на управление, но всички останали форми са по-лоши от нея. А руският публицист и философ Висарион Белински бе казал: “Който не върви напред, върви назад. Стоящо положение няма.” И така, ще видим ли краят на историята в духа на писанията на Франсис Фукуяма или историята ще се яви в безкрайни нови метаморфози?
Без съветския външнополитически и военен чадър, картата на Централна и Източна Европа бързо се преобразува. Както вече споменах, Германия отново бе обединена и се превърна в икономически най-силната държава на континента. На свой ред, Чехословакия стана обект на мирен развод между Чехия и Словакия. Най-тежко обаче, преживя периода 1989-1992 година бивша Югославия. След кървави граждански войни, в които се намесиха САЩ и НАТО, режимът на Слободан Милошевич бе разгромен и федерацията се разпадна шест независими държави, включително Република Македония.
На 12 май в България ще се състоят предсрочни парламентарни избори, в които за първенство ще се състезават ГЕРБ и БСП. Тук му е мястото да посоча, че ГЕРБ не е партия в класическия смисъл на думата, а едно вероятно преходно явление, без идеология, без социални корени, изградено около популистката личност на бившия премиер Бойко Борисов, с неговия уклон към авторитаризъм. Но, както писа навремето великият немски философ Хегел: Всеки народ има управлението, което заслужава. Както казват руснаците: Ще поживеем, ще видим!