Германия има БВП от над 3 трилиона долара. По този начин германската икономика е два пъти по-голяма от икономиките на Франция и Италия – съответно втората и третата икономическа сила в ЕС. Традиционно до преди сегашната икономическа криза Германия крепеше с най-голям дял Евросъюза, но не претендираше да налага политическата си воля на 27-членната европейска общност. По-скоро германците подшушваха на ухото на французите това, което искат и Париж съответно прокарваше искането на Берлин в ЕС. Отчасти това се дължеше на нежеланието на Германия да плаши европейските си партньори, доколкото не беше отшумяло още ехото на Втората световна война.
Гърция, сочена от германските политици като лош пример за мързел и разточителство, си отмъщаваше с протестни шествия в Атина, на които протестиращите носеха нацистки униформи. А съседна на Германия Полша, с нейния трагичен опит от германската окупация през време на Втората световна война, в предизборната реторика на неотдавнашните избори обвини Германия в имперски амбиции.
Тежката дългова криза обаче, генерално промени ролята на Германия. Работата е в това, че само Германия разполага с нужните средства за изваждане на партньорите си от ЕС от дълбоката дългова криза. Нещо повече, влиянието на Франция и Италия избледнява , докато гернамците престанаха да се държат свенливо и дадоха да се разбере, че ще заемат ръководното място в Евросъюза. В допълнение Ангела Меркел посочва цената на тази роля в спасяването от кризата – да се наложи повече контрол върху  това, как другите страни от ЕС управляват финансите и икномиката си.

Съмненията в новата водеща роля на Германия в Европа се усещат в самата Германия, така че Ангела Меркел трябваше да преодолява съпротивата в Бундестага относно финансовото германско участие в преодоляването на кризата. Бившият германски външен министър Йошка Фишер – една колоритна личност, подкани Меркел в спасяването на еврото, като констатира, че когато Германия действа, това събужда страхове от германска доминация. Когато пък Германия се въздържа от действия, се появяват опасения, че тя се отдръпва от Европа.

Доскоро Берлин заемаше позиция по средата, като посочваше слабостите на задлъжнялите Гърция, Ирландия и Португалия, но не беше готов да „плаща чуждата сметка”. Сега нещата се променят радикално. Германия изглежда най-после се реши да наложи на партньорите си в ЕС политика на много по-голяма координация и интеграция на страните членки, срещу което Берлин ще поеме главната финансова тежест по спасяването на слабите икономики в еврозоната. Първата стъпка на Берлин  в тази посока се очаква на 3 ноември т.г.на срещата на Г-20.

Много икономисти не са убедени, че германският икономически модел на ниска инфлация, малък бюджетен дефицит и строго ограничаване при вземането на заеми е най-добрата стратегия при сегашната тежка криза. Известно е, че за да се стимулира растеж в еврозоната е нужно да се влеят свежи финансови инжекции в икономиката, което противоречи на политиката на затягане на коланите. Но усещането  за свършен факт вече се долавя и в тревогата на партньорите от Европейския съюз, които отчитат настъпващата германска доминация.

Никакви мерки и реформи , нищо не може да спаси ЕС и останалите развити икономики от кризисните явления. Симптоматичните лекарства само ще отложат агонията на старите икономики с намаляващо и застаряващо население. Естествено там където политиците крадат и разпиляват, а икономиката е по-нискотехнологична, най-напред ще се почувства приближаването на глобалния колапс. Депресията е неизбежен резултат от глобализацията , от процесите на изравняване на икономическото развитие. Развитите просто няма накъде да растат и не могат да повишават производителността на труда с темпове компенсиращи изтичането на капитали и по-скъпият труд. Германия се справя с тази задача засега с много разходи за наука и вносна работна ръка , както и благодарение на присъединяването на източните провинции. Това няма да продължава вечно, 5-6 години максимум.

Глобализацията глобализира и пазарът на труда чрез свободното движение на стоки и капитали. Днес българските шивачки се конкурират с колежките си от цял свят, а не само техните работодатели. Когато конкуренцията между хората на наемният труд беше само в нискотехнологичния сектор, развитите икономики нямаха проблеми, но това вече не е така. Това означава , че конкурентоспособни ще са икономиките с по-ниски разходи и висока производителност на труда, а стандарта на развиващите се икономики е по-нисък и те печелят отнемайки работни места от развитите. Неизбежно стандартът оттам и покупателната способност на развитите ще пада, което ще натиска надолу и заплатите в развиващите се. Безумното състезание по мизерия вече е стартирано.