Разпадането на Съветския съюз през 1991 година сложи край на периода, в който европейските сили доминираха света. В резултат на това, Съединените щати се оказаха единствената глобална суперсила. В течение на едно столетие САЩ от маргинална сила се превърнаха в световна суперсила. Те водиха студена война от 1917 до 1991 година, с грубо казано 20 години мир между двете световни войни.
Периодът след Студената война може да бъде резделен на три части. Най–напред период на едновременен оптимизъм и несигурност, който трае от 1992-2001 година. От една страна, разпадът на Съветския съюз сложи основата на период, в който икономическото развитие замени военните усилия. От друга страна, американските институции бяха родени в битка, така че тяхната трансформация за период на мир не беше лесно.
Президентите Джордж Буш-старши и Бил Клинтън водиха политика, ориентирана към икономически растеж с периодични военни интервенции в Панама, Сомалия, Хаити и Косово. Тези интервенции не бяха критично важни за националната сигурност на САЩ. В някои случаи те решаваха маргинални въпроси, като например трифика на наркотици на панамския диктатор Мануел Нуриега.
Този период завърши на 11 септември 2001 година. САЩ имаха реален, макар неконвенционален враг, който представляваше истинска заплаха за тяхната територия. Перидът от 2001 до 2007 година се състоеше от серия войни в ислямския свят. Те могат да бъдат разглеждани по два начина - ако целта им беше да предотвратят атаките на Ал Кайда срещу САЩ по начина от 11-ти септември, те бяха успешни. Ако обаче целта на тези войни бе да създаде серия от проамерикански режими в ислямските страни, тя очевидно се провали.
От 2007 година външната политика на САЩ премина в сегашната фаза. Повече не беше необходимо да доминират в ислямския регион, по-скоро, целта бе да се изтеглят от региона, като оставят там режими способни да се защитават и невраждебни към САЩ. Изтеглянето от Ирак не постигна тази цел, изтеглянето от Афганистан също няма да я постигне.
Президентът Барак Обама продължи политиката на своя предшественик Джордж Буш, заложена в Ирак след 2007 година. Докато Обама увеличаваше военните сили, той не прие концепцията за увеличаване на силите, целяща улесняване на оттеглянето.
Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън символизираше руската политика на Вашингтон. Обама искаше да пренареди американската външна политика към периода от преди 11 сиптември, период, когато американските интервенции бяха малки, регионални и можеха да бъдат оправдани като хуманитарни. Икономическите проблеми доминираха този период и това бе също така време, когато отношенията на САЩ с Европа и с Китай бяха конструктивни, а руско-американските отношения – стабилни. Проблемът на тази стратегия беше невъзможността да се заложи нов подход в международната система. Просперитета на 90-те години премина в фазата на финансова криза от 2008 година. Това очевидно налагаше да се управляват местните икономически пробелми, но както видяхме финансовата криза предефинира начина, по който светът оперираше. Европа, Китай и Русия от 90-те години повече не съществуваха и Близкият Изток също беше променен. В Близкия Изток имаше малко поле за възприемане на публичната дипломация на Барак Обама.
В практическо измерение, експанзията на иранската мощ се увеличи значително. Като се имат предвид израелските страхове от ядрен Иран, Обама се оказа, че балансира по тънко въже.
Там, където САЩ се виждаха като главни двигатели на събитията, президентът Обама се сблъска с проблеми. Оказа се, че САЩ имат ограничени ресурси и техните възможности са опънати до краен предел. Вместо да се опита да управлява външните събития, Обама промени американската стратегия към ограничени интервенции и остави събитията да се движат от само себе си.
Стратегията в Европа явно отразяваше този факт. Вашингтон избягваше всеки опит да насочва Европа към решения. Тази стратегия целеше да въведе стаблиност. С руснаците, които бяха очевидно достигнали до положение на самоувереност, неуспехът на всеки опит на САЩ резултира в насочване на вниманието на Вашингтон към руската периферия и да остави Москва да се развива тъй както иска. По подобен начин, независимо от риториката спрямо Китай, американската политика оставаше пасивна.
Най-важният момент беше свързан с Иран. В допълнение на ядрената програмата, Иран става голяма регионална сила със значителна сфера на влияние. Съединените щати вместо да се опитват да блокират Техеран директно, предпочетоха да изчакат и да оставят играта да се развие по собствените си правила. Това не е несполучлива политика. Цялата представа за баланс на силите се гради на презумпцията, че регионалните предизвикателства ще срещнат регионални опоненти, които ще ги контрабалансират. Тъй като не се предвижда военна интервенция в Китай, Европа или Русия, една степен на пасивност има смисъл.
В тази стратегия Барак Обама не се върна към 90-те години. По –скоро, той се опита да завоюва нова почва. Това не е класически изолационизъм, доколкото САЩ са единствената глобална сила. Обама се опита да формира нова стратегия, признавайки, че много изходи са допустими, от гледна точка на САЩ и че никое развитие не е с вътрешно предимство, или с възможност да бъде постигнато. Казано иначе, неспособен да върне американската политика от 90-те години и нежелаещ или не в състояние да продължи политиката след 11 септември, Обама преследва политика на примирение. Той намалява употребата на военна сила и ограничава икономическите въздействия.
Китай е крайно уязвим като морска сила, поради конфигурацията на географска ограниченост. На свой ред Русия е уязвима, доколкото бившите съветски сателити се стремят да подкопаят властта на Москва. От своя страна, Москва противодейства със стремежа си за формирането на Евразийски съюз.
Санкциите върху Иран едва ли ще проработят, докато Китай и Русия не ги подкрепят. Въпреки това, САЩ се стремят да ги наложат не толкова заради това, което биха постигнали, колкото за да избегнат преките действия.
Американската стратегия при президента Обама е класическа, в смисъл че тя позволява на системата да се развива, следователно позволява на САЩ да намалят своите усилия. От друга страна, американската военна мощ е достатъчна за случай, ако ситуациаята се развие неблагоприятно, да бъдат използвани интервенция и обрат на политиката.
Слабостта на стратегията на Обама е в това, че в много райони ситуацията може неочаквано да се развие в нежелана посока. За разлика от Студената война, системата, която беше склонна да реагира на пролемите твърде бързо, не е ясно дали сегашната система няма да заеме твърде дълго време за да реагира. Стратегията създава психологически рамки, които от своя страна формират решенията, и Обама е създал ситуация, когато САЩ могат да не реагират достатъчно бързо, ако пасивната стратегия внезапно се провали.Тагове:
Шарени новини - наука, технологии, геопо...
Иран и мястото му на картата
