3 години от революцията в Куба бяха достатъчни, за да се сблъскат хората с проблема на глада. Приетият през 1962 година закон за подобряване на снабдяването въведе действащата и досега система на нормирано разпределение на стоките. Техният списък в течение на 50 години се променяше в зависимост от състоянието на икономиката, реколтата и братската помощ.

Още австрийският икономист Фридрих Хаек доказа, че централизирано управляваните икономики не могат да функционират нормално. При системата на капитализма, въвеждането на купонна система може да стане само при някакъв катаклизъм /например Втората световна война/, докато в централизираната икономика практически това е неизбежно. Кубинците не успяха да намерят своя специализация в нито един отрасъл на икономиката, те не измислиха своя Нокия като финландците, или Скайп като шведите.

Режимът разпределяше не само хранителните продукти, но и например бельо, панталони, поли, хавлиени кърпи. През 90-те години, когато островът беше изоставен от предишните си съюзници, с купони можеше да се купят ориз, захар, неголямо количество фасул, кафе, риба, яйца и растително масло, кайма, картофи и банани, сапун и паста за зъби. Един път в месеца можеше да се купят 4 пакета цигари и три пури на човек плюс бутилка ром на семейство.

Сега купоните престанаха да бъдат единствения източник на снабдяване, но повечето кубинци не си представят живота без тях. Това е т. нар. синдром на заучена безпомощност. Възможността да си купят няколко вида основни продукти на смешни цени им създава част от усещането за сигурност. За част от кубинците – това е само добавка към скромните заплати. А за тези, които нямат пари за покупки на пазара или във валутните магазини, купоните наистина ги спасяват от глад.
Една от  причините, поради която Раул Кастро не отмени купоните досега, е страхът на обществото да се лиши от ежедневната дажба. Напускането на разпределителната система е една от най-горещите теми на Шестия конгрес на Кубинската комунистическа партия. Там Раул Кастро заяви, че купоните, с които са отрасли две поколения кубинци са станали тежък хомот за икономиката  и нещо повече – те често попадат в ръцете на хора, които са напълно преуспяващи, отнемайки от народа мотивацията за търсене на добра работа.
Куба внася 80% от необходимите й продоволствени стоки, което й струва 1,5 милиарда долара годишно. За продуктите, разпределяни чрез купони на 11,2 милиона граждани, държавата допълнително плаща още милиард долара годишно. Затова от списъка за стоките с купони, редовно се изваждат едни или други позиции. Правителството се успокоява, че то няма да лекува страната от зависимостта й от купонната система с шокова терапия: купоните ще изчезнат, когато страната е готова за това.

В ХХІ век още една страна в света е на купонна система -  това е Северна Корея. 

Когато на човек се поставят задачи без вярно решение той получава непрекъснато обратна връзка, че е неспособен. Накрая се примирява с това си положение на безпомощност и макар да има изход- търпи. Но той не е бил такъв по природа. Той се е научил на това. На правителството у нас възлагат да се пребори с корупцията, но да остави "нормалните" бакшиши в таксита и ресторанти. Няма как да стане- да дам на шофьора, а да не дам на доктора. Да дам на сервитьора, а да не дам на чиновника- ега ти черната неблагодарност. На бизнесменът му казват, че има свобода на действие, но щом вдигне глава хищниците го разкъсват. Той се примирява и става безпомощен- само иска от държавата. Социално ориентирана партия опита нещо позитивно, веднага се надига вой срещу "комунягите" и без обективна критика на процесите нещата замират. Всички се научаваме да сме безпомощни. ... няма начин. Докато не се намери поне едно мъничко вярно решение което да ни възвърне самочувствието ще е така.