Близкият Изток – това е гробище на нравствената външна политика. Щом лидерите на САЩ или на европейските държави започнат да водят благородни разговори за твърдата си привързаност към политическия плурализъм – диктатурата на закона и човешкото достойнство, този потънал в мрак регион се обръща към Запада, за да го засрами.

Жителите на Близкия Изток често говорят за двойните стандарти на Запада. Това не е новост. Даже ако не се взема под внимание колониализма, в най-новата история можем да намерим множество печални примери, когато егоистичните интереси се поставят по-високо от обявените ценности.

Всичко започна през 1953 година, когато САЩ свалиха министър председателя на Иран Мохамед Мосадък. Стремежите на тогавашния ирански премиер към икономическа модернизация и социални реформи обещаваше Иран да стане блестящ пример за целия регион. Но Мосадък направи грешка, предполагайки че именно Иран, а не Великобритания трябва да владеят нефтената промишленост на страната.

Американските и европейските дипломати в региона в течение на няколко десетилетия съчиняваха красноречиви телеграми, в които питаха дали се съгласува подръжката на автократите в арабските страни с привързаността към всеобщите ценности, или, не лишава ли палестинците от техните законни права едностранната подръжка на Израел. Тези телеграми така и не бяха прочетени. Тираните владееха нефта, а палестинците бяха безсилни.
След повече от половин век отново възникна напрежение в отговор на събитията на арабската пролет. След малко колебание лидерите на западаните държави решиха, че потребността на народа от представител на правителството – това общо взето е добре. Слушайки някои от тези политици, човек може да си помисли, че те винаги са били за установяване на демокрация в арабските държави.

Но тук съществуват множество уговорки. Демокрацията е добра, докато не заплашва интресите на Запада. Изборите  са забележително събитие, освен ако избирателите не са готови да дадат предпочитания на ислямистите. Подръжката на въстанията беше избирателна и условна.

Несъмнено НАТО  предостави свои войски, за да свалят либийския диктатор Моамар Кадафи. Обаче щом се спомене за репресиите на шиитското мнозинство в Бахрейн настъпва тишина. В частен порядък западните законодатели изразяват критично отношение към управляващата в кралството фамилия на Ал Халиф за това, че тя пречи на провеждането на реформите. Всичко това в частен порякък. Един европейски дипломат на времето каза, че по-голямата част от световния нефт минава през водите на Бахрейн, а в Персийския залив Иран има огромно влияние.
В Саудитска Арабия входът е затворен. В значителна степен ислямисткият екстремизъм се основава на уахабитския фундаментализъм, който процъфтява в Саудитска Арабия. Обаче Саудитска Арабия е най-големият износител на нефт в света. Саудитите купуват невероятно скъпо  военно оборудване и от момента на началото на войната в Ирак те са важна сунитска противотежест на Иран.

Не само правителствата робуват на двойните стандарти. Неотдавна в Лондон  един демонстрант прегради пътя на Тони Блеър и го нарече престъпник. В средите на либералната интелигенция вече символ на вярата, че подръжката от Тони Блеър на войната на Джордж Буш в Ирак в най-добрия случай е акт на тщестлавен империализъм, а по-вероятно  това не беше нищо друго, освен престъпен сговор.

Въпреки това, във времето, когато Сирия потъва в още по-кървава гражданска война, критиците на свалянето на Саддам Хюсеин застанаха на страната на тези, които се оплакват, че международната общност стои настрана, докато Башар Асад продължава да изтрепва своя народ.
Работата е в това, че клането в Сирия поставя пред Запада дилема, която не се ограничава до известния циничен избор между реализма и идеализма. Лидерите на западните държави споделят международното възмущение от масовите убийства на мирни жители на режима на Башар Асад. Те искат да го свалят от власт. Но да се предположи, че това лесно може да се осъществи чрез военна намеса, означава да не се взимат под внимание разумният анализ на напълно разбираемия гняв. Сирия не е Либия. Армията на Асад разполага със съвремнното оръжие руско производство и огромни запаси от химическо оръжие. Ще помогнат ли бомбените атаки да бъде спасен живота на сирийците? Може да се предполага, че съчетанието на особено жестоки убийства на жителите на Хула и нежеланието на Русия да отстъпи в Съвета за сигурност на ООН, в  крайна сметка ще подтикне Запада да въоръжава въстанниците. Но не трябва да се мисли, че това ще доведе до щастлив край.
Сблъсквайки се с обвиненията за двойни станадарти, западните политици по правило свиват рамене и отговарят, че такава е реалността. Колкото се отнася до Саудитска Арабия и Бахрейн, те твърдо не се поддават на тази критика. Но реалната политика изпуска от вниманието си корозиращото въздействие на невероятното лицемерие по въпросите за позиците и влиянието на Запада.

Във времето на Студената война, САЩ и техните съюзници можеха да апелират към необходимостта да се сражава срещу съветския комунизъм. Те можеха с увереност да разчитат на това, че въпреки периодичните вълнения, арабската улица не представлява заплаха за статуквото. Сателитната телевизия, интренет и социалните мрежи тогава бяха някъде в далечното бъдеще.

Сега Барак Обама, Франсоа Оланд, Дейвид Камерън и други западни политци се сблъскаха с болезнен парадокс. Войните в Ирак и Афганистан, а също така политическото пробуждане на арбския свят в значителна степен отслаби възможностите на Запада да влияе на промените в Близкия Изток. Въпреки това, мигновенното разпространение по целия свят на фотографии от кървавите репресии в Сирия изискват Западът да започне да действа. Уви, Западът не може да победи. Отчитайки печалния опит на втората половина от миналия век, Западът едва ли заслужава победа.

Макар и най- бедни или именно поради това, в голямото си мнозинство българите не сме за имперска политика. Модернизация и ръст- да, но защо кръв?