Двете най-убедителни победи на опозицията в арабския свят бяха в Либия и Египет. Западните държави се надяваха, че свалянето на диктатора Кадафи, автоматично ще доведе до установяване на демокрация и на свобода на арабските граждани. С тази презумпция НАТО решително се намеси в Либия с въздушната си мощ на страната на бунтовниците. В известен смисъл подобно развитие се очакваше и в Египет, където след продължителни кървави протести бе свален президентът Мубарак.

Последвалите събития обаче, не потвърдиха измамните очаквания на Запада за движение на тези арабски страни към либерална демокрация. Вече стана ясно и защо това не се случи.

Свалянето на един диктатор с чужда военна помощ или с политическата и морална подкрепа на Запада може да доведе до съществено движение към демокрация. Но по-често, особено в ислямския свят, довежда до хаос и разрушение, до обстановка, в която до властта се домогват най-организираните и решителни опозиционни движения от ислямски тип. А това в общия случай, за арабските страни и поне на този етап на политическо развитие, са едни или други движения и партии на ислямистките фундаменталисти, като салафистите или протежета на терористичната организация Ал Кайда.

Както учи историята, свалянето на един главорез и кръволог често довежда до идването на друг, или до идването на власт на организация от екстремисти. Опитът в Германия и Япония след Втората световна война е съвсем различен – съюзниците от антихитлеристката коалиция в Германия и от антимилитаристичната коалиция в Япония, за дълго окупираха тези две победени страни и създадоха условията за постепенно изграждане и утвърждаване на демокрация по западен образец. Трябва да се има предвид и друго обстоятелство, че Германия бе с известен исторически опит в демократична посока и същевременно един от фундаментите на западната култура.

Нищо подобно не се случи, нито в Либия, нито в Египет. Опозицията на Кадафи – крайно разнородна и слаба, номинално взе властта в ръцете си. Това стана обаче, без да може да установи контрол над Либия. Така че ислямските терористи, настанили се отдавна в източна Либия, сега контролират своята територия и извършват атентати. Какво по-удобно за тях от предизвикалото гняв в ислямския свят видео, направено в САЩ от група антиислямисти, като повод за нападение над американското консулство и убийството на американския посланик и още трима дипломати.

В Египет бе отстранен авторитарният президент Мубарак, но затова пък на власт дойдоха Мюсулманските братя, които едва ли са по-демократично управление за най-важната арабска страна. Тук трябва да се има предвид, че Мубарак бе от десетилетия партньор на САЩ, което в голяма степен улесняваше американската политика в Близкия изток. Но същевременно тази връзка пося в Египет отровни семена. Самият факт, че САЩ подържаха диктатора Мубарак с десетилетия, предполагаше силни антиамерикански настроения при свалянето му. Към това трябва да добавим и египетските генерали – по принцип съюзници на Америка, които правят всичко възможно, за да не загубят ключовото си положение.

В редица западни издания се намеква, че примерът на Турция би следвало да стане политически образец и за другите ислямски страни, включително за арабските държави. Засега обаче, това не се получава и съвсем не е ясно дали въобще ще се случи. Причините за това не са една и две, но не трябва да се забравя, че Турция претърпя важна еволюция, често с крачки назад, след управлението на Ататюрк и присъединяването й към НАТО.

С тези кратки размисли съвсем не искам да зачеркна арабската пролет. Но трябва да се има предвид следното обстоятелство: коя е най-силната и организирана политическа партия или движение в тези ислямски страни? На практика това са ислямистките партии от типа на салафистите и Мюсулманските братя. Арабската пролет може и да не донесе по-добро, но проислямските партии и организации се подготвят под знамето на исляма и на националното самоопределение да вземат властта там, където е възможно. Затова в голяма степен те са актуални в ислямския свят, още повече, че мнозина в ислямските държави искрено са убедени в моралните устои на тяхната религия, смятана за значително превъзхождаща идеите и практиките на западния свят.   

Западната либерална демокрация е добър начин за организация на обществото,но раждащ късогледи политици,често невиждащи по далеч от 4-5години напред.Борбата със комунистическия враг в лицето на СССР /в Авганистан/роди движението за реставрация на фундаменталния ислям/защото той си е фундаментален по рождение и в основата си ,неизживял ренесанс както христянския свят/.Това си е неспособност да видиш в бъдещето и липса на усет за него.Както и на умение да степенуваш и разпознаваш враговете съобразно историческия си опит.Затова сега повтарят грешката с арабската "пролет" и сирийския диктатор.Защото по-добре диктатура,но по-близка до европейския начин на живот,отколкото демократично избрана и пълзяща средновековна религиозна тирания.Между другото и фюрера Хитлер го избраха демократично.Май движението от демокрация към диктатура или абсолютен/или близък до него/ тип монархия е закономерно обусловено,колкото и да не ни се иска.Спомнете си как завършиха древните демокрации-Гърция я смота Александър,а в Рим с неговия двукамарен начин на управление, дойдоха цезарите.