Британският премиер Дейвид Камерън произнесе дългоочакваната си реч за отношенията на Великобритания с ЕС. В речта си, той обеща провеждане на референдум по въпроса. Сондажите на общественото мнение показват, че Обединеното кралство е резделено почти на две равни половини между тези, които са за оставане в ЕС и тези, които са за излизане от него. Между другото, премиерът Камерън едва ли е предполагал, че ще управлява Великобритания във време, в което се решават два съдбовни за страната въпроса – целостта на Обединеното кралство, предвид сепаратиизма на Шотландия, и оставането или напускането от Великобритания на ЕС.
В речта си Камерън освен, че отправи критики към бюрократизирането и централизирането на Евросъюза, където управлява неизбрана, а назначена еврокомисия, открито обеща референдум за членството в ЕС след парламентарните избори във Великобритания през 2015г. Естествено, възниква съмнението, дали тогава консерваторите на Камерън ще останат на власт.
Но сега въпросът е друг – какво печели и какво губи Великобритания от членството си в ЕС? При хипотезата за напускане на ЕС, Великобритания би спечелила повече свобода на действията си, но в замяна на това би загубила както свободния достъп до огромния пазар на обединена Европа, така и сериозно би влошила търговския си баланс. Досега никой, включително Маргарет Тачър, не се реши да постави в ръцете на избирателите този кардинален въпрос. Нещо повече, на Камерън му предстои още едно голямо изпитание - решението на Шотландия, дали да остане в Обединеното кралство.
Но да се върнем към въпроса за британското членство в ЕС. В речта си Камерън обеща да се опита да предоговори условията на британското членство в ЕС. Нещо, което е твърде съмнително дали ще даде очаквания от Камерън резултат. Така или иначе, той произнесе една добра реч, с която искаше да угоди на всички: на силното антиевропейско крило в собствената му партия, на засилващото се влияние на новата Партия на независимостта, чието наименование еднозначно говори за нейното отношение към ЕС, на онези финансово–икономически кръгове, които са за оставане в ЕС, тъй като половината от износа и вноса на Обединеното кралство са свързани с Евросъюза; на онези не малко британци, които са привърженици на европейската интеграция, дори при сегашните условия.
Тук му е мястото да отбележа, че традиционната стратегия на Лондон от векове е да не позволи на никоя европейска държава да наложи доминацията си над континента. В момента обаче не е трудно да се види, че Германия в съюз с Франция задават дневния ред на ЕС. Така че Великобритания ще срещне силни противници в своята политика за предотвратяване на германската или германо-френската ръководна роля на Европа.
Разбира се, позицията на Камерън в не малка степен се определя от вътрешнополитическата ситуация в Обединеното кралство: Партията на независимостта откъсва част от електората на консерваторите.
Въпросът за членството в ЕС предизвиква търкания на Консервативната партия с нейния младши партньор – либерално-демократическата партия, която е против референдума за ЕС, защото смята, че това създава несигурност в Обединеното кралство и заплашва икономическия растеж, както и създаването на нови работни места. Поддръжниците на консерваторите са определено против члеството в ЕС и Камерън наля масло в огъня, като доста резонно разкритикува слабостите на Евросъюза. Не може да се отрече, че той постави пръста си в слабото място на ЕС – това, че той е ръководен от един орган /еврокомисията/, който не се отчита пред гражданите на Обединена Европа.
От друга страна, за страните от ЕС не е без значение участието на Великобритания, като се имат предвид нейните „специални отношения” с единствената суперсила в света - САЩ.
Така или иначе, Лондон смята, че е предал твърде много от националния си суверенитет на наднационалните институции в Брюксел. Обединеното кралство е нетен преносител в бюджета на ЕС и според британското правителство цената на членството в ЕС надминава придобивките от евроинтеграцията за острова. Имат се предвид такива области, като общата селскостопанска политика, която субсидира земеделието на континента, както и политиката на ЕС по риболова, която принуди Великобритания да дели своите риболовни води с другите членки на ЕС.
В последно време в ЕС бе прието единодушието при гласуването да бъде заменено с квалифицирано мнозинство. Камерън например отказа да подпише фискалния пакт на ЕС, но Германия и Франция решиха да продължат с този проект, дори ако само 25 от 27-те членки на ЕС го приемат. Нещо повече, механизмът за засилено сътрудничество, при който могат да се вземат решения, без съгласието на всички страни-членки позволи на Германия и Франция да наложат принципа на засилването на евроинтеграцията, без участието на всички държави от общността.
Най-голямата заплаха за ролята на Обединеното кралство е еврозоната, в която членуват 17 страни от ЕС. Съвсем очевидно е, че еврозоната е приоритетна област на ЕС, като страните извън нея в някакъв смисъл играят второстепенна роля.
В крайна сметка, Лондон би могъл да се опита да оглави групата на държавите извън еврозоната, но техните интереси са толкова разнопосочни, че едва ли е възможно съдаването на оглавявана от Лондон противотежест на ръководния за ЕС тандем Берлин-Париж.
Както изглежда, Обединеното кралство разчита на това да бъде балансьор между ЕС и САЩ. Докато Великобритания остава най-близкия съюзник на Вашингтон, континентална Европа трудно може да си позволи да игнорира Великобритания. Но по-далечните надежди на Лондон да измести Берлин, като водещ фактор в ЕС, според мен, са доста илюзорни. В крайна сметка Великобритания е европейска държава и тя не може да си позволи да бъде изолирана от Европеския съюз.
