След разпадането на СССР, САЩ се озоваха в уникалната позиция на единствена суперсила. Поне така виждаха във Вашингтон глобалния баланс на силите. В миналото винаги е имало 3-4 европейски сили с приблизително еднаква икономическа и военна мощ. Само до преди 15-ина години СССР играеше ролята на стратегически балансьор на Америка. Сега обаче, геополитическото равновесие в света силно се промени. Между другото на хоризонта изгря новата суперсила Китай. Във връзка с това във Вашингтон анализират и прогнозират възможностите да бъде попречено на Китай да стане свръхдържавата номер едно в света. Възможноситите за такава геополитическа стратегия обаче изглеждат доста несигурни и съмнителни.

Да погледнем най-напред към икономическото разпределение на силите. На първо място в света по БВП е ЕС, но той не може да се разглежда като единна военна и политическа сила. БВП на ЕС през 2012г. е съставлявал 15,6 трилиона долара, следван от САЩ с 15,1 трилиона, Китай със 7,3 трилиона и Япония с 5,9 трилиона долара.

На свой ред Русия, която има стратегически сили, равностойни на американските, има БВП от само 1,8 трилиона долара. Дори тези данни за Русия да са занижени, очевидно Москва не разполага със съизмерима с Вашингтон икономическа мощ. Затова пък Китай, който е напълно възможно отново да се върне към двуцифрен прираст на БВП, или поне до прираст от 7-8%, очевидно към 2025-2030 година ще измести САЩ от първото място.

Това разбира се не означава, че икономически Китай ще стане по-силен и по-богат от Америка, защото трябва да се има предвид неговото огромно население от 1,3 милиарда души. Това обаче предполага, че за китайски действия извън неговата територия, не остават достатъчни средства, които да са сравними с американските.

Но така или иначе, политическата тежест на Китай ще стане изключително голяма. Затова във Вашингтон обсъждат възможността да се противопоставят на Китай чрез формиране на евразийски блок от държави. Естествено първата мисъл на Запада е привличането към този блок на Русия, на която постоянно се внушава от западните медии, че възходът на Китай  е най-голямата опасност за съществуването й. Но този стратегически и дългосрочен подход с раздухване на китайската опасност, засега не намира отклик в Москва.  Там, както и по-рано, продължават да разглеждат именно САЩ като заплаха номер едно.

Затова има няколко основни причини. Първо, исторически Китай не е показал склонност към външни завоевания, особено в териториален смисъл. Второ, при управлението на Путин, Москва съвсем не се е отказала от намеренията си да възстанови в някаква степен влиянието на бившия СССР. Трето, както обикновено втората и третата сила – Русия и Китай, се обединяват срещу първата - САЩ.

Към това искам да добавя, че западният съюз до голяма степен е една фикция. Като изключим Великобритания, нито Франция, нито Германия, нито Италия не са готови да подчинят политиката си на Вашингтон. Дори една Турция, която от десетилетия безуспешно кандидатства в ЕС, все повече се ориентира към самостоятелна политика, чието главно направление е Близкия Изток. Така, че в противопоставянето си на Китай, САЩ могат да разчитат предимно на себе си. До някаква степен могат да разчитат и на Япония, която обаче няма интерес открито да се противопоставя на Китай в АТР, защото е пацифистки настроена.

И така, САЩ не могат да разчитат на Русия като контрабаланс на Китай, още повече че е възможно възкресяването отново на руско-китайския алианс. А повече от ясно е, че този съюз ще има за цел съвместното противопоставяне на американската световна хегемония. Това вече си проличава от руско-китайското единомислие при гласуването в СС на ООН, например по сирийската криза.

Разбира се, през следващите 10-15 години могат да възникнат непредсказуеми промени, като например възобновяването на  териториални спорове между Москва и Пекин. Засега обаче това изглежда малко вероятно, защото и двете страни разглеждат именно САЩ като главен противник и главна заплаха. А от древността е известно, че нищо не обединява толкова, колкото общия враг.

С други думи, може да се очаква бавно и предпазливо сближаване между Русия и Китай, като противотежест на САЩ. Това разбира се не означава връщане към руско-китайските отношения от 50-те години на миналия век. Твърде вероятно е при евентуалното възстановяване на руско-китайските отношения, ролите да бъдат разменени – Китай да бъде номер 1, а Русия - номер 2.

В известна степен това е опростяване на картината на глобалния баланс на силите, защото с времето могат да се намесят непредсказуеми фактори, като например промяна на властовата структура в Русия и нейното сближаване със САЩ. От днешна гледна точка обаче, това е крайно нереалистично, защото дори в Москва да дойде на власт прозападна политическа групировка, в Русия ще продължи вечният спор между националистичните и про-западните сили.
И така, САЩ едва ли ще могат да противопоставят на въздигащия се Китай някакъв солиден и устойчив алианс от държави. Ако продължим да спекурлираме с хипотезите, възможно е дори руско-германско сближаване, което  да постави под въпрос НАТО и американското присъствие в Европа. Но, на този етап е ясно едно – САЩ и Китай ще си съперничат за първенство в икономиката и в световната геополитика.