Трябва ли Западът да въоръжава сирийските бунтовници? Затова се питат във Вашингтон, Лондон и на срещата на Г-8. Но по-фундаменталният въпрос е: Способен ли е Западът да формира бъдещето на Близкия Изток, както е правил това през целия минал век?
Границите на сегашния Близък Изток, в най-голяма степен, са резултат от договора между Англия и Франция през 1916 година. Доминацията на Англия и Франция в Близкия Изток окончателно завърши, заедно с кризата около Суетския канал през 1956 година. Тогава САЩ не позволиха на тези две негови съюзни държави да се намесват в Египет. По време на Студената война главните фактори в региона бяха САЩ и бившия Съветски съюз. След разпада на Съветския съюз през 1991 година, САЩ останаха единствената държава, която доминираше в региона. Америка се стремеше да осигури свободния поток на петрола, идващ от Персийския залив. По-късно Америка изгради коалиция срещу иракския диктатор Садам Хюсеин и провеждаше политика на възпиране на Иран, стремейки се да урегулира отношенията между арабските държави и Израел.
Някои смятат, че САЩ могат да продължат доминацията си в политическия живот на Близкия Изток. Но същевременно се случиха четири важни събития, които направиха господството на САЩ в региона нереалистично и заедно с това нежелателно. Това са неуспехите в афганистанската и иракската военна кампания, Голямата световна рецесия, т.нар. Арабска пролет и също постепенната енергийна независимост на САЩ от близкоизточния петрол, в резултат на бързото усвояване на шистовия газ, с помощта на технологията фракинг.
През последните години, САЩ осъзнаха, че с помощта на мощната си военна сила могат бързо да свалят авторитарните режими в целия близкоизточен регион, обаче Америка не може да се справи с държавното строителство в Близкия Изток. Като резултат от продължителната намеса на САЩ в Ирак и Афганистан, положението в тези страни остава крайно нестабилно, а в резултат на военния конфликт двете държави се оказаха тежко разрушени. Нито Ирак, нито Афганистан така и не станаха участници в лагера на Запада.
Като резултат от това, дори привържениците на западната интервенция в Сирия заявяват, че те не са за пряко военно участие в разкъсваната от гражданска война страна. Вместо това, те смятат, че въоръжаването на сирийските бунтовници ще доведе до по-желателен политически резултат. Такава е позицията например на сенатора Джон Маккейн – най-изразеният подръжник на американската помощ за бунтовниците в Сирия.
Тук обаче, възниква големият въпрос: Ако пълномащабната окупация на Ирак и Афганистан от западните държави не доведе до желания резултат, то защо изведнъж въоръжаването на сирийските бунтовници с леко стрелково оръжие би се оказало по-ефективно?
Самата Голяма икономическа депресия означава също така, че способността на Запада да се справи с всички дълбоки сътресения, както в Близкия Изток, така и в други райони, остава под сериозен въпрос. В Европа военните разходи бързо намаляват и това се отнася най-вече за страните от ЕС. Бюджетът на Пентагона също започва да намалява. Да напомним, че преките и косвени разходи за войната на САЩ в Ирак, се оценяват на около три трилиона долара, а държавните заеми на американското правителство са равни на 40% от изразходваните във войната огромни средства. Затова съвсем не е странно и учудващо, че президентът Обама сериозно се опасява да поеме нови ангажименти в региона на Близкия Изток.
