Този въпрос съдържа много неизвести. Първо, защото между Русия и Китай съществуват неуредени спорни въпроси. Второ, защото интересите на Китай са насочени главно към Тихия океан, докато за Русия той има второстепенно значение. Трето, Русия все още не може да се примири с американското навлизане в откъсналите се бивши съветски републики – от Прибалтика до Кавказ.
Въпреки това, частично, но сериозно разминаване в интересите и целите на Пекин и Москва, има нещо съществено по-важно, което постепенно движи двата гиганта към сближаване.
На първо място, това е установената от САЩ доминация и дори хегемония в световен мащаб. На второ място, това са европейските и азиатските съюзници на САЩ, които създават впечатлението, че заедно с могъщата Америка не само изолират, но дори обкръжават Китай и Русия. Затова свидетелствува например позицията на Полша с нейния силно антируски и проамерикански курс.
На свой ред, Китай в още по-голяма степен се чувства заплашен от азиатско-тихоокеанско обкръжение, като се има предвид, че дори такива страни с тоталитарно управление като Виетнам, се опитват да се сближат със САЩ и да се скрият зад американския военно-политически чадър.
Сега на предно място излиза руско-китайската паралелност в позицията им спрямо конфликта в Сирия. А също така, и по развитието на събитията в Либия. Връзките на Москва и Пекин с режима на аятоласите в Техеран е друг неприятен за запада пример. Но това са само частни случаи, които обаче подсказват определена близост на Китай и Русия на международната сцена.
Общият знаменател на Москва и Пекин е с много по-широк и значителен обхват. Защото днешният свят, в общи лини, се направлява почти единствено от САЩ. Доминацията на САЩ в световен мащаб не подлежи на никакво съмнение. ЕС е раздиран от сериозни противоречия и в резултат на това не е в състояние да се превърне в глобална сила, която да се мери със САЩ. И то въпреки, че икономиката на ЕС е първа по БВП в света.
Но да се насочим към набелязалото се сближаване между Пекин и Москва. При срещата си Владимир Путин и Си Дзинпин подчертаха фундаменталната важност на близките руско-китайски отншения. Наистина, между двете страни съществуват сериозни разногласия. Москва например, не скрива опасенията си от значителните китайски капиталовложения в усвояването на сибирския петрол и природен газ. Освен това, много трудно се съчетава китайското чувство за превъзходство с руската имперска носталгия. Но изглежда, че в последно време, Пекин и Москва са оставили различията си на заден план.
И Китай, и Русия, се страхуват от опитите на САЩ да се намесват във вътрешните им работи, особено на фона на съмнителната легитимност на властите в Москва и Пекин. За Москва съвсем не е маловажно намерението на НАТО да приеме в своите редици Украйна и Грузия. Това е в допълнение на вече приетите в алианса три балтийски републики. Колкото до Китай, става ясно, че САЩ твърдо поддържат китайските съседи във всички международни спорове. Най-ясен пример в това отношение е позицията на Вашингтон в подкрепа на Токио, в япоско-китайските спорове за островите Сенкаку. В Китай нарастват опасенията, че Вашигнтон се опитва не само да го изолира, но в някакъв смисъл и да го обкръжи с враждебно настроени държави.
И така, Русия и Китай се сближават по три основни причини. Първо, за да не допуснат САЩ да подкопаят политическата им система, оказвайки широка подкрепа на руската и китайската опозиция. Второ, две такива огромни държави като Китай и Русия, с общо население над един милиард и триста милиона души, естествено се стремят към такъв международен ред, в който те да играят съизмерима със САЩ роля. И трето, постепенното геополитическо проникване на САЩ, както в бившите съветски републики, така и във враждебните към Китай негови съседи, е достатъчно основание за един макар и неформален съюз между Китай и Русия. Разбира се, само бъдещето ще покаже, дали сегашното сближаване ще прерастне в някакъв стратегически съюз.
В заключение да подчертая, че този възможен съюз няма пряко да бъде насочен срещу САЩ, а по-скоро ще бъде опит на Москва и Пекин да преустроят световния ред, така че той да не бъде почти изцяло функция на Вашингтон, а да съществуват няколко центъра, които взаимно да се балансират дипломатически и политически.