На Запад много се спори дали в Русия е възможна демокрация. Нещо повече, дискусията поставя въпроса, дали демокрацията би изменила руската външна политика. Събитията в Украйна засилиха надеждите, че там в бъдеще ще се установи демократична власт. На свой ред, това може да стане въздействащ пример за Русия и най-вече за руската опозиция. Според някои анализатори обаче, демократична Русия ще се държи на международната сцена не по друг начин, а като автокрация. Благодарение на повишената благонадеждност в очите на САЩ е ЕС, демократична Русия може да стане и още по-опасна за съседните й държави. Водещите страни в ЕС споделят тази прогноза за руската външна политика, което открива възможността да бъдат блокирани евентуалните агресивни ховоде на Русия.

 Според чуждите автори в Русия е имало наченки на демократичната система само два пъти в нейната история.  Първият път, това е било след февруарската революция от 1905г., когато е било формирано временно правителство. Вторият път – след разпадането на СССР, когато правителството на Борис Елцин се опитало да проведе либерални реформи. Но и в двата случая това не е било демокрация, отговаряща на западните стандарти. Временното правителство например сътрудничи с Петербургския съвет на  работническите депутати и функционира в сянката на Първата световна война. На свой ред, режимът на Елцин моментално се изроди в олигархия, сред която първа цигулка свиреше президентското семейство.
И в двата опита за политическо реформиране краткият демократичен период доста бързо е сменен от автокрация. През 1905г. временното правителство бе сменено чрез революция от комунистическата власт. Управлението на Елцин пък бе сменено от автокрацията на Путин. Според чуждите и неблагосклонни към Русия автори, тези два примера се смятат за типични и характерни.

Сега появата на демокрация в Русия, според западните автори можем да си представим само след тежка икономическа и политическа криза. За да се окаже руската демокрация по-устойчива, е необходимо изграждането на институционални и правови модели по образец на Запада, наред с международен натиск, насочен към внедряването на западен модел и неговото съблюдаване. В противен случай, според западните автори, всичко щяло да завърши както в руското минало с автокрация.

Геополитическите цели на Русия, както и нейното разбиране за национална сигурност и международен ред са се развили в условията на централизирана деспотична власт. Едноличните режими в Москва не са координирали своите действия не само с парламента, но дори със своите дипломати. През 19 век руските външни министри , които упорито са отричали съществуването на планове за завладяване на Централна Азия, не са били връх на политическия цинизъм, а просто руският цар не ги е информирал за реалните намерения.

Формираните при такива условия цели и приоритети не са претърпели никакви изменения нито в периода на първата, нито на втората демократична вълна, а само временно са намалили възможностите за тяхната реализация. Дори ако на демократичната система се отдаде по някакво чудо да се закрепи, достатъчно би било временната слабост на Русия да отмине и светът отново да се сблъска с експанзионистичната политика на Москва.  Тезата, че демократична Русия би станала такава като всички демократични държави, за съжаление се смята за илюзия. Фактите от миналото не дават основание за подобен оптимизъм.

За особено поучителни се смятат уроците от втората руска демократизация по времето на Елцин. В САЩ и Европа толкова силно се надявали, че Елцин ще успее да развие демократичния процес, че Западът си е затварял очите за руски експанзионизъм и милитаризъм, които не бяха достигнати дори при Путин. Москва по онова време придоби правото да участва при формирането на предложенията на НАТО към бъдещите членки на алианса. НАТО се задължи да не разполага в Централна и Източна Европа военни съединения, и да не изгражда планове за тяхната отбрана.

Същевременно Москва води война в Чечения, намесваше се в Таджикистан и Молдова, държеше руски военни гарнизони на бившите съветски граници, заплашвайки по този начин новите демокрации от бившия съветски блок. В допълнение, Москва се опитваше да налага на тези демокрации външна политика изгодна за Русия. Всичко това бе изтърпяно от Джордж Буш – старши, а след това и от Клинтън. Вашингтон започна да води твърда политка спрямо Русия едва когато стана ясно, че надеждите за демократизация на Русия са били илюзия.

Случаят с демокрацията на Елцин показва, че руската демокрация е оксиморон. Защото целите на Русия остават непроменени, само че става по-трудно те да бъдат контролирани от демократичния свят.

Тези разсъждения на западни и прозападни автори има някои верни аргументи. Но трябва да възразя по три главни пункта. Първо, днешна Русия не е бившия СССР с неговата колосална военна мощ и източноевропейски сателити. Второ, руската военна политика е била винаги отговор на външна инвазия. Така бе при Наполеон, така бе и при Хитлер. Трето, Русия традицонно страда от обсаден манталитет, така че провокациите на Запада само засилват руския отпор. В заключение ще посоча, че демокрацията не е избор на западен модел, а израз на народната воля.