Преди разпадането на СССР като световна свръхдържава, Съветската империя бе в общи линии равностойна на Американската империя. Тя се простираше върху половината Европа - от река Елба в Германия до Беринговия пролив на Изток. От Север на Юг Съветите се разпростираха от Северния полярен кръг до Близкия Изток. Самият СССР бе три пъти по-голям по територия от САЩ. Москва проектираше влиянието си до Северна Африка и до Куба – разположена на 60км от Флорида. Извън географските си предели Кремъл разполагаше с военни бази – от Камрани във Виетнам до Тартус в Сирия и Самфоегос в Куба.
Но доста неочаквано, включително за западните кремлинолози, тази огромна и могъща империя рухна. Източна Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и България отпаднаха от империята на Москва и бързо се присъединиха към Запада.
Червената армия, която бе военнополитическия инструмент на Кремъл се изтегли от всички региони, и макар непобедена се върна у дома. Президентът Елцин отстъпваше и се подчиняваше на САЩ в почти всички направления и международни казуси. Нека се опитаме да си представим какво означаваше всичко това не само за тоталитарната власт в Москва, но и за гордите руски патриоти и националисти през последната декада на ХХвек.
Тогава се задейства и един много сериозен процес. Варшавският договор като контрабаланс на НАТО, наред с икономическото обединение СИВ, потънаха в историческата забрава. За руснаците, които в тетанична борба бяха сразили хитлеровия Вермахт и освободили половин Европа, всичко тава бе равносилно на гръм от ясно небе.
Причините за този “ядрен” разпад ще оставим на историците да разнищят станалото до край.
Самият СССР зорноволно се разпусна на 15 независими държави. Президент на Русия стана сибирският алкохолик Борис Елцин, а съветският президент Горбачов премина в пенсия и до сега чете високоплатени лекции за новия световен ред.
Но проблемът с краха на СССР и неговата империя преобърна света наопаки. Първи побързаха да се включат в НАТО балтийските държави – Литва, Латвия и Естония. До този момент доктрината на НАТО бе да възпира СССР и васалния му Източен блок, но след разпадането на СССР, въпреки обещанията на Запада да не се разширява на Изток, стана тъкмо обратното. Русия, която бе водила тежки войни за да отдалечи максимално противниците си от центъра в Москва, се оказа жестоко излъгана. Но можеше ли Русия да запази статута си на свръхдържава, след като загуби подвластните сателити и изпадна в международна изолация?
На този въпрос за сега няма еднозначен отговор. Когато на власт дойде Владимир Путин, Русия бе почти в насипно състояние. Новият руски президент наложи авторитарен ред в Руската федерация, която самата бе заплашена от дезинтеграция – най-вече в Кавказ.
Путин използва единственият възможен контраход срещу Запада – съюзяването с Китай. Самият Китай, който бе станал главният съперник на САЩ, реши че само заедно с Русия може да се противопостави на американската хегемония и да провежда глобалната си икономическа експанзия. Русия запази стратегическият си ракетно-ядрен арсенал, така че САЩ не можеха да ликвидират с изпреварващ стратегически удар относително по-малкия и технически по-несъвършен потенциал на Китай. Наистина между Москва и Пекин бяха се нтрупали значителни спорни въпроси и конфликтни интереси, но нищо не обединява така, както общия враг – в случая Америка.
Путин бе не само свидетел на катастрофата на СССР и неговия сателитен лагер, но и заложи автокрацията и вертикалата на властта за да изправи Русия на крака. Нещо повече, Путин не искаше да допусне тотална победа на САЩ и Запада след края на студената война.
На първо място той се опита да запази постсъветското пространство, като руска сфера на влияние. За разлика от новия си съюзник Китай, който с бесни темпове се развиваше икономически, Русия бе станала нещо средно между автокрация и демокрация от специфичен руски тип.
И ето през 2014г. дойде голямото изпитание за Русия – нерешимата криза с Украйна, която бе най-важната за Москва бивша съветска република не само по териториални причини. Да не се заблуждаваме, но САЩ се възползваха от свалянето на режима на Янукович в Украйна, за да се намесят и настанят в страната, което оголи югозападния фланг на Русия. Сега някои казват, че военните сметки са отживелица, останала от ХХ век, но за Русия примерът на най-важната държава от постсъветското пространство бе от кардинално значение.
Тук се намеси още един много важен фактор – антируският национализъм на Западна Украйна срещу про-руските нагласи на източната част на страната. Русия вече анексира Крим, който винаги й е принадлежал, и който експанзивният холерик Никита Хрушчов прехвърли на родната Украйна през 1954 година, за нейната подкрепа на процеса на десталинизация. Така или иначе, очертава се изключително сериозно противопоставяне между Русия и Запада за Украйна. Съмнявам се, че ако новата власт в Киев не федерализира страната, съобразно с нейните украински и руски региони, това ще бъде за дълго ябълката на раздора между САЩ и Русия.
© Делото за помощ на давещите се е дело ...
© Делото за помощ на давещите се е дело ...
Украйна си е руска и това ясно бе демонстрирано Никакви бойци от сектор десни обучени в прибалтийските републики не са в състояние да объркат украинците.
02.04.2014 14:25
Целта е като,че ли да не останат самостоятелни държави в Европа. Дори на Швейцария беше размахан пръст (заради референдума ограничаващ емиграцията).
Така, че каква точно роля играе Путин е много трудно да се каже. На всички ни се иска той да е защитник на руските и православни ценности.
Но той е потаен и труден за разгадаване човек, какъвто е всеки евреин.
По-добре е да сме леко и здравословно скептични,макар в момента той да е единствената нормална алтернатива на "извратения Запад".