Конкретният повод за несекващите граждански протести в Турция бе решението на правителството на премиера Ердоган да застрои зелените площи на площад Таксим в Истанбул. Дълбоката причина за протестите обаче, които пресякоха всички разделителни граници в турското общество, е засилващото се авторитарно управление на министър-председателя. След като спечели убедително парламентарните избори, Ердоган все повече се превръщаше в авторитарен управник. Както показаха масовите протести обаче, в турското общество либералната демокрация бе пуснала достатъчно дълбоки корени.
Управлението на Ердоган и неговата партия „Справедливост и развитие” дотук бе много успешно. Доходите на населението се увеличиха трикратно, икономиката се развиваше с устойчиви темпове, банките бяха стабилни, а експортът успешен. Но масовите протести в Турция не са за пари, а за граждански права и свободи.
Премиерът пусна в действие полицията, която с водни струи се опита да разгони протестиращите. Но контраударът на правителството, с помощта на полицията, удари на камък в твърдата гражданска позиция. То се видя принудено временно да изтегли от площад Таксим полицейските сили. И което е много по-важно – успешният турски премиер Ердоган трябваше да се сблъска с уроците на либералната демокрация.
Много опасно е, веднъж застанал на върха на властта, да решиш, че твоята победа в изборите ти дава, по демократичен път, правото за еднолично управление на страната, затваряйки си очите и запушвайки си ушите за гласа на онези, които не са гласували за теб. Или които вече са дълбоко разочаровани от твоето управление. Защото истинският демократичен подход изисква да търсиш компромиси, а когато опозицията твърдо се противопоставя на твоите решения, ако е необходимо да отстъпиш, за да спасиш гражданския мир. Това правило не важи само, ако страната е въвлечена във война и се нуждае от водач, който е събрал в себе си волята и решителността на своя народ.
Партията на Ердоган „Справедливост и развитие” възникна на базата на особен род ислямизъм, който формира нейните представи и убеждения за демокрация и за ролята на държавата. Сега вече стана пределно ясно, че Ердоган основно е усвоил тези представи, както и средствата за тяхната практическа реализация.
Масовите протести се пренесоха от Истанбул в Анкара, Измир и други големи градове на Турция. Главният урок за Ердоган и неговата партия би трябвало да бъде избухналата, като вулкан, съпротива срещу настъпващия авторитаризъм. В недалечното минало, турските военни играеха ролята на защитник на светската държава. Сега тази роля е поета от турските граждани, които недвусмислено паказаха, че няма да отстъпят пред едноличната власт на премиера. Нещо повече, стана очевидно, че Ердоган е загубил представа за реалната действителност в страната.
Колко ясно напомнят събитията в съседна Турция за зимните протести у нас, които свалиха правителството на Бойко Борисов! Ще припомня, че той, подобно на Ердоган, си беше повярвал само защото бе спечелил парламентарните, както и президентските и местните избори. Умишлено или интуитивно, Бойко Борисов вървеше към авторитарно управление, на което масовите протести на българското гражданско общество сложиха край в средата на отминалата зима. Не само защото сметките за тока бяха непосилни за мнозинството, но и защото българските граждани, или по-голямата част от тях, издигнаха гражданска стена пред авторитаризма.
Демокрацията е сложно явление. Съвсем не е достатъчно да спечелиш мнозинство в парламента, което да ти развърже ръцете за едно или друго нарушаване на гражданските права. В Турция, Ердоган спечели парламентарните избори. Нещо повече, ако днес имаше нови избори, вероятно той би ги спечелил отново.
Това обаче се оказва оловката и изпитанието за псевдодемокрацията на Ердоган. В наше време, либералната демокрация е антипод на тезата за безконтролното управление на спечелилия мнозинство. Изборите са много важен фактор на демократичното управление. Но веднъж дошли на власт, управляващите трябва да се съобразяват, както с мнозинството, така и с малцинството. Защото, както ни учи историята, истината често е на страната на малцинството. Това е може би най-важният урок, както за днешна Турция, обхваната от невиждани досега протести, така и за всяко демократично правителство в съвременна България.
