Еврото се явява носеща конструкция на цялостния европейски проект. По тази причина кризата на еврото заплашва съществуването на самия Европейски съюз. В миналото Евросъюзът е преодолявал тежки кризи, но при това никога не е стигал до ръба на пропастта. Епохата на „евросклерозата”, разликите във възгледите за обединението на Германия, страстите около ратификацията на Маастрихтския договор и недоволството на народните маси във връзка с приемането на евроконституцията е предизвиквало силно вълнение в европейските води, но досега не е заплашвало да потопи европейския кораб.

В противовес на това, кризата на еврото премина през всички силови линии, лежащи в основата на европейския проект. Изостри се напрежението между старите и новите членове, между Севера и Юга, между протестанти и католици, между членовете на еврозоната и тези, които са извън нея. Кризата постави на сериозно изпитание ядрото на Евросъюза: вътрешния пазар, свободата на придвижване, политика в областта на беозопасността и външната политика. Във всички тези области се наблюдаваха центробежни тенденции, които отслабиха съвместните действия и общия дух на сплотеност.
Европейската комисия се опитваше да задържи в ръцете си политиката на Евросъюза, но държавите членки без да се замислят отстраниха еврокомисията, когато сметнаха това за необходимо. А европарламентът, макар да се превърна във форум на активно обсъждане на кирзата, не можа да стигне до консенсус за начина за излизане от кризата. В резултат на всичко това, безпорядъчните и несъгласувани усилия за излизане от кризата се предприемаха от Берлин, Париж, рейтинговите агенции, частните инвеститори и ЕЦБ. Кризата засегна и демократическите принципи, въз основа на които държавите изграждат своята политика. Техническите начини за излизане от кризата отново повдигнаха въпроса за недостатъчността на демокрацията в евросъюза и подчинението на държавите-членки на логиката на пазарите. Наблюдаваме също така повторното възникване на противоречията между задълбочаването на интеграцията и разширението на Евросъюза. Както се надявахме, тези  противоречия бяха преодолени, след като източноевропейските страни доказаха на практика, че са влезли в ЕС за да внесат своя принос.

В хода на обсъжданията на кризата позицията на правителствата станаха преобладаващи, внасяйки идеологически подход и максимализъм.

Ако оставим настрана динамиката на вътрешното развитие, проблемът се състои в това, че сегашната криза не само изважда от небитието призраците на Европа, на които тя се стремеше да се противоспостави, но и принуждавайки я ускорено да се движи по пътя на общия упадък. С други думи, при обсъждането на това как да се излезе от това състояние, Европа трябваше да взима под внимание, че тя не може да си позволи да загуби цяло десетилетие за преодоляване на финасовата криза.

Трудно осъществим в икономически план, валутният съюз бе създаден, благодарение на упорството на неговите автори – един проект, който в категорична форма се отхвърляше от всички икономисти. Икономистите не спираха да повтарят, че членовете на Евросъюза не само не са удовлетворени от изискванията за „оптимална валутна зона”, която би обезпечила успешното превръщане на проекта в практическия живот, но същевременно и не разгледаха създаването на механизми за преодоляване на кризата в случай, че тя възникне.

Инициаторите на еврото отлично разбираха, че им се открива една възможност, която едва ли ще се повтори в близко бъдеще – да насочат европейския проект в съвершено различно интеграционно русло. Вътрешната логика се състоеше в това, че процесът е необратим – началото на икономическото сливане както чрез пазара, така и чрез валутния съюз. За болшинството европейци лозунгът „повече Европа” означаваше, че очакваното от него благоденствие и демокрация ще трябва да изчакат още дълъг период. И поради това, с колкото повече проблеми ще се сблъска европейският проект, толкова по-бързо, ще излезе от тези проблеми за да се хвърли в обятията на популистите ксенофоби и противниците на единна Европа.

Днес, като и след падането на Берлинската стена, погледите са насочени към Германия, чиито постижения са безспорни и тя има пълните основания да оглави европейския проект. Обаче в резултат на редица исторически причини, Германия се отказва да играе решаваща роля и да оглави прехода към нова европейска интеграция.